Имаше и такива времена, когато за невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци вярата в магията на парламентаризма се беше превърнала в нещо повече от религия. Вярваха убедено в чудотворните му възможности да подрежда живота на местното население по най-причудлив и ползотворен начин.  Готови бяха да се закълнат, че нищо по-добро не би могло да се измисли и веднъж убедени в тази неоспорима истина, предпочитаха повече да не си губят времето с разсъждения на подобна тематика.

Докато един ден…

Докато един ден с очите си не видяха Парламентарното мнозинство, появило се изневиделица пред общината, току под прозорците на Кмета. То на пръв поглед изглеждаше безгрижно да се разхожда и ако не бе малката слушалка от мобилния телефон, защипана прилежно за ухото му, човек би помислил, че води разговори с вътрешния си глас. Впрочем, това трудно можеше да се нарече разговор, защото Парламентарното мнозинство от време на време се чуваше да повтаря само едно отривисто  Да!…Да!… Да!…Единствено по-наблюдателните можеха да обърнат внимание, че при всеки утвърдителен отговор Парламентарното мнозинство забавяше крачка, а при третото „Да!” застиваше на място,заставаше мирно, ръцете се прибираха, опънати надолу с длани по бедрата.

Парламентарното мнозинство нямаше начин доскоро да не е носило униформа, помислиха си невинните данъкопатци. Добре ли му е стояла обаче, можем само да гадаем, но ако съдим по изпъчилото се до към шести-седми месец коремче, на този етап цивилният костюм при всички случаи минаваше за далеч по практична дреха.

В този момент от прозореца на своя кабинет се надвеси Кмета и като зърна Парламентарното мнозинство попита с изненада:

– Хей, здрасти, шу щеш тука в славното балканско село Грънци? Не трябваше ли да си сега на работа и да гласуваш текстове за някакъв там мораториум?

– Трябваше, но нещо комуникацията ми се изчанчи и не знам кое копче да натисна, за да не сбъркам.

– Питай вътрешния си глас! – даде Кмета съвет на Парламентарното мнозинство.

– Ами точно с вътрешния си глас дойдох тук да разговарям, защото при вас имате идеално покритие. Долу в полето мобилните връзки взеха да дават фира. Били претоварени напоследък – обясни заплетената ситуация Парламентарното мнозинство.

–  Искаш да ми кажеш, че дотам си напреднал с техниката, че даже с вътрешния си глас разговаряш по телефона?

– Не, не винаги. По-често получавам само есемеси. Кратко и ясно, остават и като документ, да не би после да се окаже, че не съм разбрал.

– Есемеси?!? – Кмета щеше да се катурне през прозореца от почуда.

– Да, есемеси! Моят вътрешен глас е обикновено много зает, не винаги успява да разговаря с цяло парламентарно мнозинство. А така, тикне едно листче в ръцете на секретарката си и тя пише ли, пише есемеси. Много надеждна система е това с есемесите. На минутата научавам какво мисли по въпроса вътрешният глас.

Кмета вече беше поставил диагнозата. Нямаше как да не му стане забавно, но за да е пълна забавата продължи да се прави на заинтригуван:

– Признавам, хубава организация си създал. Но, защо не гласуваш по съвест? Никога ли не си опитвал?

– По съвест? – Парламентарното мнозинство не беше от тези, които бързо се усещат, почне ли някой да ги кодоши. И със съвсем сериозен тон взе да разяснява. – Ами, ако вътрешният глас се окаже на друго мнение? Повече парламент няма да видя, нали? Така и ще си остана едно най-обикновено, нищо и никакво мнозинство.

– Странно ми е само, че ти на това парламент му казваш. Аз бих го нарекъл спиритически сеанс. Разговор с духове, ако не си ме разбрал.

Парламентарното мнозинство нямаше как да разбере нито едното, нито другото. Явно никога нямаше да схване как изглежда като го гледат отстрани, защото най-невъзмутимо държеше да си изприказва историята на комуникацията с вътрешния си глас, въпреки че Кмета едвам сдържаше смеха в себе си зад видимо сериозна физиономия.

– А това с разговорите по телефона, за разлика от есемесите, само гафове могат могат да ти довлекат! На всичко отгоре, нали дума дупка не прави, иди после доказвай, кой какво рекъл и кой какво разбрал. Ето преди седмица, така и не стана ясно вътрешният глас на какво мнение бил, аз ли лошо съм слушал, но се оказа че съм натиснал грешния бутон – изплака си мъката Парламентарното мнозинство.

– Да ви имам комуникациите долу по Софийско!

– Точно така! После аз излязох виновен, вътрешният глас на мен си го изкарва сега. Трябвало пак да гласувам, за да съм си измиел срама, че не съм си отпушвал ушите когато е трябвало.

– Значи, както те разбирам, вътрешният глас няма вина?

– Той никога не е виновен – уверено заключи Парламентарното мнозинство.

Кмета все още успяваше да не се захили, но определено беше на ръба. Докато събралите се наоколо невинни данъкоплатци от славното балканско село Грънци, който допреди малко вярваха в магията на парламентаризма, вече откровено се държаха за коремите.

– Знаеш ли, влизам ти в положението – продължи със сериозна загриженост Кмета. – Объркана ти е комуникацията с вътрешния глас, а на всичко отгоре стоиш на плочите на студа. Защо не те приютим на топло в онази сграда отсреща? Там е залата на Кукления ни театър. Уверявам те, ще ти бъде съвсем уютно под неговия покрив. Ще се чувстваш като у дома си…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Ева ШУМКОВА