В началото на януари Държавата обикновено много я биваше да се шегува с данъкоплатците. Още не загаснали искрите на бенгалския огън и не заглъхнали камбаните на празничния махмурлук, Държавата вече устройваше на своите поданици истински административен фитнес – пращаше ги за зелен хайвер по гишетата, а сетне си умираше от смях, което определено допринасяше за доброто й настроение през цялата финансова година.

В такава една година, когато невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци още не си бяха възпитали Държавата на добри обноски, стана ясно, че някой, някъде си бил решил: страшно важно е да се сменят номерата на автомобилите.

За целта всеки трябвало да си докара автомобила на собствен ход. Да го паркира. После да обходи няколко гишета, където любезно ще му обяснят какви документи трябва още да представи, затова нека бъде така добър, да се разходи до дома си и ако опашката великодушно му признае досегашното чакане, ще може да мине отпред с предимство.

Нататък, след като заформи надлежно цялата документация, длъжностното лице в присъствието на собственика ще трябва да провери най-напред наличието на автомобила на паркинга. Защото имало било случаи автомобилът ей-така, просто да липсва. После длъжностното лице прецизно ще свери съответните маркировки с документацията. Получи ли се разминаване, длъжностното лице ще се върне обратно. Случва се, вероятно в бързината и залисията, да е взел чужди документи, което ще даде приятната възможност за собственика да изпуши поне една цигара, а още по-вероятно – да си свърши някоя и друга домашна работа, тъй като междувременно Държавата съвсем сигурно ще е излязла в обедна почивка.

В крайна сметка длъжностното лице се явява с цялото си величие. Установява идентичността на возилото, удря печат, завърта подпис. Простата процедура по пререгистрацията може да се счита в края си. Невинният данъкоплатец и почтен собственик на моторно превозно средство вече е готов да въздъхне с облекчение.

–         Ха сега, иди да платиш! – хили му се насреща най-непринудено Държавата.

–         Защо да плащам? Нали това е държавен регистрационен номер и не аз, а ти си поискала да го сменям? Аз бях добре и със стария номер.

–         Ти може да си бил добре, но старите номера лесно се фалшифицират.

–         А новите не могат ли?

–         Може, ама по-трудно.

–         Тогава, какво ще правим?

–         Като им усвоят цаката, пак ще ги сменяме. Колко му е! – възкликва авторитетно Държавата

–         Да фалшифицираш не е ли престъпление? – наивно пита невинният данъкоплатец.

–         Престъпление е – отвръща Държавата.

–         Ами като е престъпление, защо не гониш престъпниците, а нашето време губиш? На всичко отгоре искаш да ти плащаме!

Държавата взе да нервничи. Не обичаше много-много да я питат. Още по-малко обичаше да отговаря. В такива случаи липсата на възпитание най ѝ личеше.

–         Я да мълчиш! – сопна се Държавата. – Защото сега съм замислила всички коли да се боядисат в оранжево. После като ви почна с паспортите, отппечетъци от пръсти ще ви вземам, очичките ще ви наснимам, в скенер ще ви напъхам, всяка година за нови ще плащате!

Само едно не беше изчислила Държавата. Грънчани бяха търпеливи, но чак да им се качват на главата позволяваха от време на време само на жените си. На Държавата, макар и от женски род, не ѝ се уреди въпроса. Настръхнаха грънчани, разлютиха се и казаха, че могат да си карат колите със старите номера, пък който иска, нека да ги спира.

Оттогава в славното балканско село Грънци, когато Държавата реши да експериментира, сама си поема масрафа, а на всичко отгоре изпраща любезно персонално писмо, което за всеобщо учудване започва така: Уважаеми данъкоплатецо…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Ева Шумкова