Клошарят се беше появил в славното балканско село Грънци с прелестите на цялата си колоритна същност. Небрежно разхождаше мощите си пред любопитните погледи на местните невинни данъкоплатци. Велуреното му сако, порядъчно протъркано, носеше следите от геройски сражения с не една глутница улични псета. Панталоните, грижовно изкърпвани от предишните стопани, загадъчно криеха фабричния си цвят, а чорапите по аромата се познаваше, че могат да стоят изправени, дори когато собственикът им вече ги е събул. Както можеше да се предположи, най-забележителното в тоалета му беше шапката, която увенчаваше брадясалата му физиономия. Шапката, макар амортизирана по периферията от пределната си възраст, достатъчно красноречиво издаваше миналото величие на пришълеца и начина, по който клошарят я сваляше за поздрав, подсказваше изискани маниери, независимо от сегашния му окаян вид.

–         Кой си ти? – запитаха го невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци.

–         Как кой? Не ме ли познахте? – малко обидено отвърна клошарят. – Аз съм Държавния резерв. – И за още по-убедително обърна да видят всички празните му джобове.

При този откровен жест невинните данъкоплатци нямаше как да не повярват на думите му, но въпреки това любопитството им нарастваше.

–         Кой те докара до това дередже? Поне една нова шапка не ти ли остана някъде по складовете?

–         Благодаря ви, че ми задавате този въпрос – видимо оживен отвърна Държавния резерв, забравил, че не е на пресконференция. – Всичко стана, след като взеха, че реформираха склада за шапки. Дадоха го на една приятелска фирма. Заедно с шапките, разбира се. Момчетата се оказаха пъргави и оправни. Всеки месец ми пращаха отчет: как се съхраняват шапките, как ги четкат от прахта, как ги преподреждат, за да не се залежават по рафтовете, как ги подменят, за да не им изтече срокът за годност. Перфектни отчети! Редовно им превеждах парите за извършената услуга. И аз доволен, и момчетата доволни. Чиста работа! Докато един ден все пак реших да проверя на място. Нито момчетата намерих, нито шапките. И склад дори се оказа, че нямали. Само едните отчети ми останаха.

–         Значи някой те е ограбил, така ли? – нетърпеливо питат грънчани.

–         Не бих правил такива прибързани заключения. За да се ориентирате правилно, първо ще ви попитам: знаете ли какво е това държавен резерв?

–         Естествено, че знаем. Това е резервът, който уважаемата държава предвидливо си е запазила, ако, недай, боже, нещо лошо се случи, да има откъде да раздава – отвръщат грънчани, чийто коефициент на интелигентност винаги е бил с особено високи показатели.

–         Виждате ли, че нищо не знаете. Което го говорите, важи само за нереформираните държави. В реформираните е напълно допустимо държавата да раздава, дори когато нищо извънредно не се е случило.

–         Как така? – недоумяват невинните данъкоплатци.

–         Ей така! – отвръща Държавния резерв и отново опъва встрани хастара на празните си джобове.

–         Но какъв държавен резерв си ти, след като ще трябва да се шляеш с празни джобове?

–         В моите може да няма нищо, но нечии други се издуха докато ме реформираха.

–         Значи резервът не се е изгубил – успокоено заключиха грънчани. – Само си е сменил стопанина. А ти сега какво ще правиш?

–         Не зная, дошъл съм при вас да питам – как да си събера вересиите. Казаха ми, че умни съвети раздавате.

Замислиха се невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци. Мъчно им стана за Държавния резерв.

–         Дъното на шапката ти здраво ли е, да няма дупки случайно? – попитаха те.

–         Няма, здраво е – отвръща Държавния резерв.

–         Връщай се тогава по Софийско. Слагай шапката на улицата, все ще се намерят добри хора да ти я напълнят. Само не заставай на „Дондуков”, че може и без тази шапка да останеш…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Васил ТАНЕВ