Славното балканско село Грънци живееше своя праведен живот като привилигерован член на Европейския съюз и естествено събираше завистливите погледи на останалите пренебрегнати съвременници, пръснати по околните землища, които още чакаха да им излезе късмета и трепереха, недай боже, да не скършат хатъра на бдителното и безкомпромисно чиновническо войнство в Брюксел.

Веднъж вече получили стратегическата инициатива в региона, грънчани умело умножаваха предимствата си и благодарение на техния вроден усет към напредничавите идеи, селото им стана притегателен център за търсачите на творчески подвизи. Все по-често тук взеха да се появяват проповедници на прогреса, емисари на зашеметяващи нови технологии, конструктори на главозамайващи индустриални решения.

При всичката тази суматоха, един ден взеха, че цъфнаха и проектантите. Както би трябвало да се подразбира, те не се появиха току-така изведнъж. Най-напред смирено поискаха да направят изложба. Общината, която винаги бе отворена за интелектуални изяви, без никакви недомлъвки и допълнителни условия коректно се съгласи.

Цялата изложба обаче се състоеше от един единствен експонат – умален модел на 450-метров небостъргач в мащаб 1:100, изработен с най-прецизните подробности, включително и вътрешното осветление, което се захранваше от дебел черен кабел, чийто щепсел бе съответно пъхнат в контакта на балната зала в кметството на славното балканско село Грънци.

Селото, въпреки пословичната му любознателност и произтичащата от нея начетеност, такова чудо не беше срещало и за броени часове се извървя да види и пипне уникалния експонат.

Изиваха грънчани вратове към кристалния полилей, където експонатът бе почти забил снага и цъкаха в захлас. Наистина впечатляващо!

–         А къде ще го строите това чудо? – попитаха грънчани.

–         Как къде, разбира се тук – отвърнаха отривисто проектантите – такова забележително село задължително трябва да увенчае своята слава с непреходен небостъргач!

–         За какво ни е? – плахо запитаха смаяните грънчани.

–         Това е много интересен въпрос, който може да бъде разгледан от няколко страни. Първо, без никакво съмнение, ще си имате най-високия небостъргач в целия регион. Второ, можете да се нанесете в него и да се гордеете, че никой не живее по-високо от вас. И трето, да видите,  как само ще се радват децата ви, че могат да се возят на асансьор!

От почуда грънчани не можеха да повярват на ушите си.

–         Чакайте малко – прекъснаха те експозето на проектантите – цялото село ще се побере само на първите пет етажа! А останалите, какво да ги правим?

–         Хубава работа! Уж минавате за големи умници! Давате ги под наем за офиси и после живот ще си живеете като истински рентиери.

–         Ама то цял стадион ще се излее в тези офиси! Кой ще изхрани толкова народ, като тръгне за сандвичи?

–         За всичко сме помислили. В съседство ще изградим чудесен завод за хамбургери. Ако пък не достигат готвачите, ще ви внесем отвън.

–         А готвачите къде ще живеят? – настояват за повече яснота грънчани.

–         И това сме предвидили. В съседство ще се вдигне още един небостъргач. Не се бойте, тоя ще бъде по-малък – вещо разясняват проектантите.

На грънчани полека започнаха да им настръхват косите.

–         Добре, а кой ще го построи, това чудо, гдето сте го проектирали?

–         Не се кахърете за това. Ще ви препоръчаме една много специална строителна фирма. Вие само й платете и няма да се усетите, как ще се извиси насред селото.

–         А случайно в тази фирма не работят ли вашите братовчеди?

Последният въпрос така и остана без отговор. Проектантите, разочаровани вече бяха отпрашили към София. Там от малки още си умирали да се повозят на асансьор…

(Този епизод нямаше късмета да попадне в книгата „Къде го село Грънци?” и остана да броди из виртуалното пространство. По-любопитните могат да проверят  тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Васил ТАНЕВ