Откакто съвсем самонадеяно беше приел предложението да напътства софиянци от името на непреклонния Международен валутен фонд, Ханс Фликеншийлд беше забелязъл, че гордият му мустак безнадеждно провисва още с кацането на летище Враждебна.

Все така се случваше. От ВИП-а алчно го подхващат с досадни искания да се вдигала минималната заплата наведнъж с десет лева на цяло и се свършва с дефицита по текущата сметка. Бедният Ханс Фликеншийлд! В битността си на порядъчен чиновник той беше се сблъсквал с каква ли не наглост.  Като по правило навсякъде по света местното население поради липса на елементарно възпитание недолюбваше могъщата институция. Оплакваше се от нея и както можеше да се очаква – всячески се страеше да я надхитри. В повечето случаи безуспешно. Защото Ханс Фликеншийлд съвсем не беше вчерашен. Но макар и побелял от многото ядове, мустакът винаги беше запазвал дръзката си стойка, дори при най-драматичните обрати в съдбата на международния финансист.

Приземеше ли се обаче Ханс насред Софийското поле, сякаш някой му омагьосваше мустаците. Така цялото му самочувствие от добре свършената работа в защита на финансовото равновесие отиваше по дяволите. А толкова искаше един ден да види своя внушителен портрет, поставен в макрорамката, която той бе опазил от посегателствата на необузданото местно разточителство. Затова с нетърпение изчакваше финала на всяка своя мисия и искрено съжаляваше, че крайно лекомислено беше отклонил поканите от Сомалия и Хаити.

Какво ли не се опита Ханс Фликеншийлд да направи за мустаците си. Сутрин обилно ги плакнеше в светена вода. Вечер, преди лягане ги подлагаше на безмилостна екстензия. Уви, през деня те пак провисваха безславно още при първите намеци за ефективно оползотворяване на бюджетните излишъци.

Положението ставаше отчайващо. И една сутрин Ханс едва не им посегна със самобръсначката. Само мисълта за имиджа на валутния фонд го възпря от саморазправа.

Впрочем, непоправимото рано или късно щеше да се случи, ако емисарят на фонда един ден случайно не бе тръгнал да се разхожда и взе, че попадна в славното балканско село Грънци.

–         Ти да не си Ханс Фликеншийлд? – посрещна го Кмета пред общината. – Познах те по мустаците.

Ханс озадачено се вгледа в първия попаднал му джам и доволна усмивка се качи на лицето. Мустакът бе заел отново позата на храбрец.

–         Я! – възкликна гостът. – Откак идвам в България за първи път изглеждам така. Къде съм попаднал?

–         В по-добрата България. Тук е славното балканско село Грънци – отвърна му Кмета.

–         А с какво сте по-добри?

–         С много работи, но най-вече мислим с главите си, не оставяме да ни баламосват.

–         Щом толкова знаете, защо като кацна при софиянци мустаците ми провисват?

–         Защото си мислиш, че всичко разбираш, а всъщност си попаднал в небрано лозе.

–         Как така! – Ханс се засегна на професионална чест – Икономика, финанси, това е моята стихия. Няма тайни за мен!

–         А за сива икономика случайно да си чувал?

–         Как да не съм чувал! Нали да се борят с нея съм дошъл да уча софиянци.

–         Ти хубаво искаш да ги научиш, обаче сам не си наясно. По тези земи на сянка е почтенният бизнес. А туй, което ти наричаш сива икономика си е съвсем на светло. Как мислиш, че толкова вече години оцеляват тези долу по Софийско?

Ханс Фликеншийлд загледа Кмета като вцепенен и мустакът му пак клюмна. Изведнъж всичко, което досега му изглеждаше необяснимо се подреди. И минималната заплата, която се използва само за мерна единица, и бюджетните излишъци, и дефицитът по текущата сметка. И макрорамката, в която най-много да сложи портрета си…

Снимка: Васил ТАНЕВ