В славното балканско село Грънци още не бяха свикнали с мисълта, че са влезли в Европейския съюз, като превариха цели две съседни държави, които дълго още трябваше да висят пред парадното стълбище. Неочаквано за тях самите, Брюксел възложи на грънчани важна и неотложна мисия. Така много скоро те трябваше да понесат и тежката отговорност на престижното членство.

Не, че много им се искаше, но друг начин нямаше.

От Брюксел галантно препоръчваха, но си звучеше като заповед, от която трудно можеш да изклинчиш. То си е същото, като да станеш нечий съюзник и после иди да шикалкавиш, че не ти е работа да му защитаваш жизнените интереси, да речем в Асиро-Вавилония. Не става.

Всичко все пак си имаше предистория.

Софиянци ентусиазирано и всеотдайно се лутаха из политиката, която и без това от доста време се беше превърнала в тяхно любимо занимание. Нещо повече – в смисъл на живота.

Политиката ги хранеше. Политиката ги обличаше. Обуваше. Е, понякога и събличаше. Едни живееха с нея. Други се вживяваха. Трети даже нелошо съжителстваха с политиката, но от вродена скромност не си признаваха.

Истинската фиеста обаче ставаше по изборите. Чакаха ги така, както земеделецът чака жътвата.

Разпадаха се стари съюзи. Оформяха се нови коалиции. Подреждаха се листи. Отпадналите се сърдеха. После листите се пренареждаха. Пак имаше отпаднали. Те, няма как, също се сърдеха. На тях им запушваха устата с обещания. (Най-много се ценеше обещанието за ротен командир в пътната полиция.)

Брояха се проценти. Социолози се облизваха като котараци. Дошъл бе сезонът за риболов. Открай време рибите са били повече от котараците…

Нататък, както си беше по традиция, участниците във фиестата надлежно и най-демократично се изпокараха. Взеха да се обвиняват един друг, че играели с белязани карти. Тогава възникна въпросът, няма ли опасност благородното съревнование на дръзките идеи да бъде опорочено. Нищо чудно, на американците едно време по втория начин цял президент им назначиха от Флорида, какво остава за полуострова на родените шмекери!

Така естествено възникна нуждата от допинг контрол.

Не е ясно, кой първи каза: тази работа без допинг контрол няма да мине! Звучало по-модерно. Напоследък по тия земи авангардните решения безспорно са на мода. Бързо се намериха привърженици. Не след дълго имаше консенсус по въпроса. Софиянци се обърнаха за съдействие към Брюксел.

От Брюксел първо помислиха, че са ги сбъркали с УЕФА. После, като разбраха, че няма грешка, дълго се чудиха, какво да отговорят. Накрая секретарката на комисаря по присъединяването се сети, че в село Грънци не само са виртуози на автентичното киселото мляко в гърне, с което си заслужиха членството в Европейската общност, но са и тънки познавачи на местните нрави.

Допинг контролът беше възложен безапелационно на грънчани.

Както вече стана дума, те съвсем не бяха във възторг. Не ги плашеше мисълта, че им губят времето. Болеше ги, че нищо няма да излезе. Най-много някой будала да пипнат. Останалите пак щяха да се измъкнат като хормонизирана атлетка окрилена от влиятелни спонсори.

А можеха невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци да дадат по-добър съвет. Стига да ги бяха попитали навреме.

И грънчани твърдо решиха още сега да предложат за следващите избори допинг контролът да бъде заменен с тест за интелигентност…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук:https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Илюстрация: Кирил БОЖКИЛОВ