Когато Ниагарския водопад цъфна връз разкривените жълти павета на всеизвестното надлъж и нашир из Софийско равно пòле село с поетичното име Тиква, за повечето местни обитатели видимо това не беше никаква изненада. Едно, че не бяха чували за него, второ, че не го разпознаха и трето, че като нищо си го мислеха да е някъде от Витоша, която, ей, я къде насреща, сиреч съвсем нашенец. Затова, само малцината, които бяха внимавали в час по българска литература и по-специално бяха чели за пътуване до Чикаго и обратно, най-непринудено се стреснаха, когато пред тях се изправи внушителният исполин.

Исполинът имаше късмет, че попадна с въпроса си точно на читающото малцинство инак най-вероятно би получил многообещаващия и особено смислен отговор:

– Тц!

Както казахме, късметът на исполина обаче сработи и на въпроса:

– Извинете за безпокойството, това ли е село Тиква?

Исполинът получи съвсем точен отговор:

– Да, това е село Тиква, господине.

Исполинът усети, че отсрещната страна вече е преодоляла първоначалното смущение и продължи да пита:

– А бихте ли били така любезни да ми кажете, къде мога да намеря началника на село Тиква?

При този въпрос отсрещната страна видимо се затрудни.

– По това време Началника или обядва, или, ако вече се е наобядвал, сигурно си е полегнал да дремне, следобедният сън много му помагал, за да го държи във форма при напрегнатия график, какъвто има всеки на такъв отговорен пост.

– Е, хубавото на следобедната дрямка е, че не продължава дълго – заключи философски Ниагарския водопад, – значи все пак ще се появи по някое време.

– Не бъдете чак такъв оптимист, по тукашните традиции, който получава заплата от нашите данъци, открай време си е извоювал правото да отскача, я, да си прекопае лозето или да го напръска, ако е валяло, я, да си смени зимните гуми, я, да посети приятелка, която спешно се нуждае от утеха. Един от предишните например много обичаше да го раздава спортист и ходеше да рита топка или да играе тенис, даже по телевизора го показваха, че не си пилее напразно времето.

– А сегашното началство с какво хоби си запълва работното време?

– Сегашният, особняк си пада, едни събират колекции от пачки и кюлчета, други си правят снимки за спомен по стълбища с парапети и без парапети, а сегашният все някакво странно хоби ще си намери и все със строителството е свързано. Преди години, точно преди изборите, за които му бяха възложили, да прави, да струва, ама да ги изкара честни и почтени и той, а-ха да ги натамани, ама за беда беше задръстил цял склад на печатницата с бюлетини за гласуване. Като изчислиха, излезе, че не само наше село, но и околните села могли да гласуват по два-три пъти, и пак щели да артисат. Голям скандал стана, направо към затвора се беше запътил, ама шушу-мушу, нещо се разбраха шефовете и спасиха нашта си демокрация да си остане неопетнена и непорочна, а нашият човек се оказа всъщност, че тези бюлетини си ги бил поръчал за тапети. Много било модно. Сега пък, докато работел като баш началник, взел, че се хванал да дава акъл при строителството на къщи.

– Къщи, казвате? Та аз затова го търся. Чак в Америка се е разчуло и ето, че довтасах при вас.

Докато течаха сладките приказки, явно сънен подир следобедната дрямка Началника се опита, белким го не видят, да пресече на прибежки мегдана със странно подредените в криви линии жълти павета.

(Тук е мястото да кажем, че Началника с главна буква си му беше прякор. Би искал дори да бъде Градоначалника, ама никак не върви, когато управляваш село, макар и с такова поетично име като село Тиква. В интерес на истината, той много би искал направо да си му викат Кмета, ама този прякор вече се бе настанил в историята с подвизите на Кмета от култовото балканско село Грънци, както любознателните читатели отдавна са наясно. Колкото до жълтите павета, изящно подредени на криволици, като как така са се случили, надяваме се да стане дума друг път, но всеки може да се досети, че не е бил нужен голям майсторлък при подредбата им. Засега толкоз, затваряме скобата с уточненията.)

Така и не му се получиха на Началника този следобед прибежките, защото Ниагарския водопад се изпречи на пътя му.

– Хелоу! Чак от Америка идвам да ме консултираш, позна ли ме?

– Как няма да те позная! Все пак, ако от нещо разбирам, то е от водопади. Ти си Ниагарския водопад, нали? Не може да греша, но защо си довтасал чак тук?

– Беда ме гони и трябва да намеря изход, затова ми препоръчаха такъв специалист като теб.

Почувствал се потребен, което си е направо комплимент за такива като него, Началника разкърши рамене, прекара длани през румените си бузи и с нескриван апломб попита:

– С какво мога да съм ти полезен, американски приятелю?

– Да ми спасиш авторитета като природно чудо!

Ако му бяха предложили да танцува с първата дама на Белия дом, или поне да се снима за спомен с нея, Началника нямаше така да си глътне езика, но последвалите логични обяснения на Ниагарския водопад му дадоха възможност съвсем да се окопити и да се почувства като в свои води:

– Бедата е, че геолозите направо ме съкрушиха, като казаха, че след само 50 хиляди години аз ще съм изчезнал като водопад. Трябват незабавни мерки! Току виж утре ми помръкнала славата. Спасявай!

– Как?!?

– Ами нали си специалист, разбираш ги тези работи, строиш в село Тиква една къща с водопад, а за мен някакви си 20-ина етажа стигат, за да се вместя на височина, предполагам, че не е проблем?

– Не е, но не аз ги строя тези къщи, аз само консултирам, нещо като ръководител в сянка. Там ми е силата!

– Ами консултирай тогава!

– Първото нещо, което трябва да направим, е да те оженим. Предполагам, не си претенциозен, може дори и актриса да ти намерим. Навит ли си?

– Навит съм, ама защо ми е булка?

– За главен инвеститор, при нас, в село Тиква тези проекти току така не стават. Инвеститор си трябва. Самият инвеститор, може и да няма пари, ти обаче не се тревожи, по нашите краища такива работи често се случват, затова пък парите ги намираме като факири. Така че, това гайле го остави на мен.

Ниагарския водопад не можеше повярва, очите му се изпълниха с влага от превишен дебит на чувства. Сигурен признак на нескривано умиление.

– Цяла Америка обиколих, за да търся решение и добре от ООН-то ме посъветваха, че има едно село Тиква насред Софийско, където и водопади бликали от къщи и хотели, та се озовах при теб.

– Правилно са те насочили, дори след 50 хиляди години тук, не се съмнявай, пак тикви ще си растат. Какво да правиш, такъв ни е климата, благоприятен за големи тикви! Та защо да си нямаме и Ниагарски водопад? Нека ни помнят поколенията с добро…

Рисунка: Кирил БОЖКИЛОВ

(Епизод от подготвяната за печат книга „Село Тиква отвръща на удара“ – продължение на книгата „Къде го село Грънци?“ При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )