И тази поучителна история се беше случила по времената, когато славното балканско село Грънци беше започнало да добива международно признание, колкото за неповторимото си кисело мляко в глинено гърне, толкова и заради мъдростта, която неговите жители започнаха щедро да разпръскват далеч отвъд пределите на Полуострова. Съседите им отсреща в Драгалевци, както и по цялото Софийско поле, а даже на Запад чак до чантаджиите в Брюксел умираха от завист, защото колкото и да се стараеха, все не успяваха да окепазят имиджа на култовия анклав, побрал се на шепа място сред чукарите. При цялото си старание и многобройни опити, така и не им се получаваше. Виж, казано между другото, самите завистници умееха да станат за резил и непрекъснато усъвършенстваха това свое неповторимо умение.

Животът на невинните данъкоплатци в славното балканско село Грънци си течеше по реда си. Всеки си вършеше своята работа. Кой за каквото се е изучил. И работата им спореше. Едно, че бяха кадърни, но и по принцип не обичаха да се бъркат в чуждите дела. Такова им беше възпитанието. Даваха акъл, само ако ги попитат. Затова и на Кмета му беше лесно. Избрали го веднъж да оправя възникналите бакии в селото, имаха му доверие, знаеха, че няма да ги подведе и каквото е обещал, ще направи.

Кмета не беше вчерашен и знаеше, че веднъж усетят ли те да шмекеруваш, връщане назад няма. По-добре веднага си вземай шапката и се изнасяй от общината. Затова, като се повреди водопровод, гръмне трафопост, или, недай си боже, да се преасфалтира площада, Кмета събираше баш майсторите от бранша на една маса в кръчмата и така пред импровизирания селски парламент решаваха, кой и за колко ще свърши работата. Подмятания от съседните маси се разрешаваха чак след третата ракия и кръчмарят беше надлежно инструктиран за всеки случай да не я подава, докато пазарлъкът не е приключил. Пълна прозрачност, без странични фактори за влияние!

Но нали по тези краища нищо скрито покрито не остава, нямаше начин да не се разчуе за тази напредничава методика на управление. Някъде я бяха посрещнали с аплодисменти. Но на повечето места със скърцане на зъби. Така един ден при Кмета пристигна писмо чак от Брюксел. Случи се, че точно тогава Кмета нямаше някаква неотложна задача и задълбочено го прочете. Чете го веднъж. Чете го втори път. Третия път не успя да го дочете. Отвори широко прозореца и със замах го изхвърли навън. Изглеждаше толкова ядосан, че даже не погледна, къде ще падне белият лист. Чу се само за някаква си мама, но така и не се разбра за чия по-точно.Такъв си беше Кмета, отнасяше се с пълно пренебрежение към сериозността на служебната кореспонденция.

Писмото литна, направи няколко лупинга над площада и ако не беше се приземило в краката на няколко от местните завзеци, така и нямаше да се разбере, какво са съчинили онези умни глави от Европейската комисия. Веднага правеше впечатление, че от първо четене не ставаше ясно, какво иска да каже уважаемата Европейска комисия. Вероятно е писала в пристъп на ишиас. Чак след като подмениха множеството непонятни административни термини с думи от човешката реч, зевзеците почнаха да вникват в съдържанието.

Каква се оказа работата? Някой от София бил натопил Кмета пред комисията (в интерес на истината, в писмото се казваше „сезирал”). Нарушена била директива номер еди кой си, от еди коя си година, която уреждала („регламентирала”) възлагането на обществени поръчки. Село Грънци, като пълноправен член на Европейската общност било длъжно да спазва всички директиви, иначе лошо му се пишело. Що за волности си позволявате, в кръчма да се решават въпроси от обществена важност, при това между втората и третата ракия? Да сте чували за публични търгове, за подаване на оферти в запечатани пликове, за право на обжалване през няколко инстанции? Какво би станало, ако всеки реши да си подрежда селото, ей така, между другото, докато гаврътва чашката. Ние не искаме алкохолизирана Европа! Искаме трезва, обединена Европа. Представяте ли си какъв пример давате на Западните Балкани, които вече публично се зарекоха повече грам да не близват? – завършваше патетично и с трудно прикривана закана Европейската комисия.

Както можеше да се очаква, местните зевзеци се отнесоха с пълно разбиране към реакцията на Кмета.

Докато съдържанието на писмото още не беше се разнесло по къщята, насред славното балканско село Грънци довтаса с целия си блясък самата Обществена поръчка.

Край нея се мотаеха някакви, иначе прилично облечени, но с особено излъчване, които после се оказаха просто Експерти. В началото невинните данъкоплатци взеха Обществената поръчка за булка от занаята, решила да смени местопребиваването си в разгара на летния курортен сезон и да съчетае полезното с приятното в прохладата на чистия планински въздух. Поне така подсказваше пищната ѝ външност – изрусена, обилно начервени силиконови устни, бухнала гръд, а-ха, да изхвръкне от деколте, шито за мераклии, неимоверно високи токчета, обути на крака с мрежести чорапи, които завършваха едва докъм късата пола, трудно покрила видимо понаедрял диференциал. Картинка!

Картинката даже не остави зевзеците да я попитат, за какво е дошла.

– Този ли площад сте намислили да асфалтирате?

Няма, добър ден, няма здрасти. Зевзеците не ѝ останаха длъжни:

– На теб какво ти влиза в работата? – събрали в една фраза цялата си любезност, отвърнаха те на въпроса с въпрос.

–  Не само, че ми влиза, ами има нареждане отгоре, преди да асфалтирате площада да минете през мен, Обществената поръчка!

Зевзеците първо погледнаха учудено нагоре. Виждаха се само високите балкански върхове и синьо небе над тях. После се сетиха за писмото, това „горе” ще да е Брюксел, макар самият Брюксел за тях, балканджиите, да се падаше доста по-ниско. Решиха, обаче да не скършват хатъра на госпожата, затова ѝ отвърнаха съвсем в нейния делови тон:

– Ние през теб лесно ще минем, макар да не си наш тип. Но, като са те регламентирали отгоре, казаха ли ти, че тук, по наше село има само един асфалтаджия? Само той ли трябва да мине през Обществената поръчка, или да вика и други да му правят компания?

Обществената поръчка не очакваше чак такова неразбиране на процедурите и за миг занемя.Тогава се намесиха Експертите. По всичко личеше, че работата им е да се намесват, когато госпожата изпадне натясно на определен етап от отговорния ѝ трудов процес.

– Обясняваме го, простичко, та дано разберете – такава е кондиката. Не може само вашият човек да асфалтира. Затова пускаме Обществената поръчка. Нататък нещата са разписани. По регламент! – натъртиха  Експертите. – Как я мислите тази? Ами Пройчо от Симитли, или Хуан от Валядолид също искат да асфалтират. Европейски съюз е това! Отворени граници, равни възможности, неограничена конкуренция!

Зевзеците великодушно подминаха обидния намек и предпочетоха да се съсредоточат, както те наивно си мислеха, върху най-същественото:

– Добре де, нали работата трябва да се свърши бързо, качествено и най-евтино? Ако дойде Пройчо от Симитли, само за фадромата ще ни вземе, колкото за целия асфалт? Да не говорим за Хуан от Валядолид.

– Виждате ли, че нищо не сте разбрали. Пройчо и Хуан имат лицензирани фирми, а вашият Пенчо, или както там се казва, защото даже не сме го чували, на него лиценз за асфалтиране не е издаван.

– Значи не може да асфалтира в собственото си село?

– Може, ама първо да се яви на конкурс за лиценз. Ще плати едни пари, където трябва и ще го получи. Но ще успее чак за следващата поръчка. Сега е безнадеждно закъснял. Може да оспорва процедурата. Внася си таксата и оспорва колкото си иска. Ако успее да се пребори, ще видите, че и Пенчо няма да ви излиза нататък толкова евтин.

При този аргумент даже изпечените зевзеци от славното балканско село Грънци си глътнаха езиците. Успяха само плахо да попитат:

– Каква е гаранцията, че асфалтът на Пройчо или на Хуан няма да се натроши след първия сняг?

– А-а-а, това си е отделна процедура, тя е вече за контрола върху изпълнението на обществените поръчки. Ще дойде една друга специална госпожа със своите сутеньо.., пардон, експерти и ще направят проверка със съответните заключения…

Сутеньо…, пардон, Експертите вече се чувстваха победители с тази аргументация. Но тогава сред насъбралото се множество от ошашавени невинни данъкоплатци се появи Кмета. Не, направо нахлу на площада.

– Пенчо-о-о!!! До пет минути да си тук с твоята фадрома. Почваме, както сме се разбрали!

За 72 часа асфалтът беше положен и старателно загладен. Обществената поръчка и Експертите, колкото и да се опъваха, бяха задържани съвсем противозаконно да гледат как в славното балканско село Грънци само за три дни цял площад стана като нов. После ги пуснаха. Засега не е известно да са се оплаквали.

Асфалтът още си е здрав и читав. Само местният асфалтаджия остана недоволен. Забравиха му името. Всички оттогава взеха да му викат Пенчо. Ще мине време, ще свикне…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Илюстрация: Кирил БОЖКИЛОВ