Атлантическия пакт така и не можеше да се примири с мисълта, че навремето в залисията лекомислено беше пропуснал да попита невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци искат или не искат да влизат в НАТО.

Както е известно на по-паметливите, от такова фатално недоглеждане произтекоха куп неприятности за съюзниците и те не можеха да си простят, че бяха оставили по-добрата България извън своето грижовно полезрение.Чак по-късно, когато осъзна размерите на грубата стратегическа грешка, Атлантическия пакт взе да се усуква около невинните данъкоплатци, но те вече окончателно бяха заели позата на активен неутралитет, което малко или много означаваше, че на драго сърце са готови да помагат с умни и полезни съвети, при всички случаи обаче отказваха да участват в доставките на пушечно месо.

Този път съюзниците сериозно бяха оплели конците чак до Афганистан. Уж бяха тръгнали да внедряват там демокрация при талибаните, а се оказа, че самите талибани пет пари не дават нито за демокрацията, нито за хартата на атлантическите ценности, а още по-малко за правилата на съжителство в съвременната цивилизация. Садяха си талибаните маково семе, изнасяха опиум по света (винаги се намира на кого да го продадат), с получените пари си пазаруваха пушки и патрони (винаги ще се намери от кого да си купят).

Съюзниците се видяха в чудо. Ясно беше, че трябва да сменят тактиката. Умуваха, умуваха и накрая заключиха – мисията ни в Кабул вече няма да бъде мироопазваща. Мисията ни ще бъде мироналагаща. Звучи по-солидно и убедително, нали?

И тръгна Атлантическия пакт да налага мир в Афганистан. След като за една бройка не бе успял да го опази. За целта обаче трябваше да се ускорят доставките на пушечно месо. Както е известно от дебелите книги по тактика и стратегия една мироналагаща мисия изисква далеч повече униформен човешки материал, отколкото мироопазващата.

Така Атлантическия пакт цъфна един ден в славното балканско село Грънци.

–         За какво, по дяволите, пак си дошъл? – преизпълнен с любезност го попита Кмета още от прага на общината.

–         Събирам съюзниците под знамената, за да мироналагам в Афганистан – отривисто отвърна Атлантическия пакт.

–         Нали вече се бяхме разбрали, че не сме съюзници. Тук е село Грънци, по-добрата България, ние сме в активен неутралитет.

Лицето на Атлантическия пакт тутакси помръкна.

–         Все се надявах този път да ми влезете в положението. Ето ония долу по Софийско вече казаха “Да”, а вие в Грънци пак се опъвате.

–         Ония по Софийско винаги най-лесно са казвали “Да”. Как беше по вашему, “Йес”, нали? Затова сега им викат “Йес-мени”. С всичко са съгласни, много сговорчив народ! И езиците им се удават. Да знаеш само преди как захласнато казваха “Хо-ро-шо!”, щом ги търсеха за някаква услуга. Услужливи са си по природа.

Атлантическия пакт видя, че трябва да го удари на съвест. Друг начин нямаше.

–         Що за хора сте в това село Грънци? Нима не разбирате с каква историческа мисия сме се заели да разпространяваме свободата по света?

–         Историческа мисия? – зачуди се Кмета. – Едно време на това му викаха интернационален дълг. Нали си спомняш каква я свърши Брежнев докато си изпълняваше интернационалния дълг в Афганистан? Що не си уеднаквите понятията?

–         Да, ама… – Атлантическия пакт взе смутено да мънка – ние сме съюз на парламентарни демокрации.

–         Хубаво е че сте съюз, но ако не ме лъже паметта чак с Бен Ладен някои от вас се бяха съюзили в Афганистан. И кашата май стана още по-голяма.

Атлантическия пакт гузно млъкна. Кмета обаче великодушно продължи:

–         За да не се окаже, че си бил път напразно, ще ти дам един съвет, но първо ще те попитам, много ли пари ще ти струва мироналагането?

–         Ужасно много! – призна Атлантическия пакт.

–         Що не изкупите с тези пари маковото семе на талибаните, вместо да го продават за опиум. Парите ще стигнат и ще артисат. С останалите пратете там вместо войници агрономи, учители, лекари. Ще стане много бавно, но си струва. Иначе, чакайте следващия Бен Ладен да се появи…

(Този епизод нямаше късмета да попадне в книгата „Къде го село Грънци?” и остана да броди из виртуалното пространство. По-любопитните могат да проверят  тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Тихомир ПЕТКОВ