Много преди още балканското село Грънци да се прослави като духовната столица на по-добрата България, имаше и такива времена, когато тукашните невинни данъкоплатци бяха съвсем изпуснали края на местните общинари и те съответно свикнаха да правят каквото си искат. Поискаха да превърнат селото в кочина, запретнаха ръкави и колективно сътвориха всички свинщини, които им дойдоха на ума. А когато прасетата почнаха да се чувстват като у дома си под вещото управление на общинарите, самите общинари гордо започнаха да се тупат в гърдите и да разправят наляво и надясно, че решат ли нещо, няма кой да им се опре.

В интерес на истината тогавашните общинари в село Грънци, покрай многобройните си други качества, имаха остро развито чувство за съвременните тенденции. Щом предусетиха, че да живееш в кочина излиза от мода, вездесъщите общинари рязко смениха посоката и все едно, че нямат нищо общо със сътвореното от тях самите, обявиха тотална война на свинщината.

Излизането от кочината обаче се оказа нелека задача, а най-важното – струваше бая пари. Парите преди това трябваше да се събират, а общинарите по неизвестни причини с течение на времето бяха свикнали предимно да ги харчат.

Откъде пари? Съсредоточено умуваха общинарите върху сакралния въпрос, а смислен отговор не идваше. Докато един хубав ден надзърнаха през прозореца и в погледа им се наби новоокачена табела, обявяваща дръзко и категорично: „Прани гащи!”

Кой тиквеник си е позволил да забучи пред нас тази реклама, изригна възмущението на общинарите. Щом ще рекламира праните си гащи, нека да плаща, досетиха се те. Да плаща! Ами естествено! Ето откъде ще дойдат парите, за да излезем от кочината. И бързо гласуваха с пълно единодушие съответната наредба: който иска да рекламира, първо трябва да мине през общината и да си плати.

По стъписаните улици на село Грънци плъзнаха инспектори с дебели кочани. Късаха квитанции. Събираха парсата. И пълнеха хазната на общината. Кръчмарите недоумяваха. Нали си плащаме тротоарно право, опитваха се да възразяват те, а сега ни карате да плащаме и чадърно право, само защото на чадърите ни пишело „Ледена бира”. А какво да пише? При нас топла бира няма. То си е ваша работа какво ще напишете, отговарят безмилостните инспектори и късат ли, късат квитанции на поразия, джобовете се издуват като балони.

Хареса им на общинарите този номер. Посъбраха пари. Но в една уважаваща себе си община парите никога не стигат. Тогава се досетиха, че има още хляб в тази работа, и включиха в наредбата онези тарикати, които бяха изтипосали надписи върху автомобилите си. Колите са си наши, опитаха се да възразят тарикатите. Може да са си ваши, срязаха ги инспекторите, но пътят, по който се движите, е общински. Вие на това път ли му викате, то си е по педя асфалт на метър дупка, не се дават тарикатите. За дупките ще има отделна наредба, отвръщат непреклонно инспекторите, а това е наредба за подвижната реклама, затова плащайте, иначе следва незабавно обездвижване на мепесето.

Хазната съвсем се задръсти, ама кочината си остава. Явно трябва допълнително финансиране, заключиха общинарите. Пъргаво осъвремениха наредбата. И тръгнаха отново инспекторите по улиците. Я да видим какво ти пише на фланелката отпред. „Боза”? А я сега се обърни с гръб, това пък какво е, „Баклава”? Ти сладкарница ли рекламираш? Плащай или се събличай!

Плащат грънчани, няма как да тръгнат голи. А общинарите оптимистично потриват ръце. Ако я караме така, за има-няма трийсетина години ще ви измъкнем от кочината, хвалят се те на всеослушание.

Тази хвалба им изяде главата. Пословичното търпение на невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци се беше свършило. Хванаха един хубав пролетен ден метлите и насметоха общинарите. Оттогава си знаят, че стълби се метат отгоре надолу. И вече са забравили за кочината…

(Този епизод нямаше късмета да попадне в книгата „Къде го село Грънци?” и остана да броди из виртуалното пространство. По-любопитните могат да проверят  тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Ева ШУМКОВА