Как окуражихме Граф Игнатиев, след като го оставиха без тротоар

Какви ли не величия се бяха отбивали да ударят по едно в култовата кръчма на славното балкански село Грънци. Но никога досега не бяха сядали един срещу друг двама истински аристократи. Единият граф по произход, а другият – академик по заслуги. Кръчмата съвсем естестено беше притихнала. Спокойно можеше да се доловят дори нежните звуци, когато кръчмарят мълчаливо сипваше благата ракия в чашите, защото всеки надаваше ухо, какво си говорят граф Игнатиев и академик Огнен Кварталов.

С Графа грънчани отдавна бяха свикнали. Още от пролетта той се беше изнесъл нагоре в Балкана. Долу, по София, решили да му правят основен ремонт, щели да му подменят, както се казва, цялостната настилка и всичко що е под нея, а отгоре нови релси щели да му слагат, жици да опъват, плочници като за изложба да наредят и, което е най-важно, щели да му махнат тротоарите, за да бъдело по-непосредствено общуването на пешеходците с трамваите. Все пак, софийският трамвай е приятел на пешеходеца, а не негов враг, колкото и да са различни по характер. Няма нужда разни излишни тротоари да посредничат помежду им, а като завали по-обилен дъжд, даже не е справедливо само релсите да са в локви, нека и пешеходецът се научи като трамвай да гази през водата, без да се смущава от възникналите климатични неблагополучия.

Граф Игнатиев дипломатично си замълчал тогава и преглътнал загубата както на левия, така и на десния тротоар, макар да се чувствал все едно е останал без лампази върху крачолите, но когато се опитали да го затворят отвсякъде със строителни тараби, взел си личната папка за акредитивни писма и отпрашил на доброволно изгнание към славното балканско село Грънци. За последно само хвърлил око на обещаващата табела, че след някакви си 300 дни, няма и година, всичко щяло да е приключило, което си било направо вдъхновяващо, че скоро пак ще види миловидната блондинка, на която се е паднала честта да краси столицата, докато ѝ тече мандатът на кметица.

Невинните данъкоплатци бързо свикнаха с проточилото се изгнанничество на Граф Игнатиев при тях. Нещо повече, гордееха се с това височайше присъствие. Като дечурлига се възхищаваха на неговата осанка, когато достолепно стъпваше по равния като огледало плочник на път към кръчмата. Истински царски генерал!

Граф Игнатиев бързо заобича да си похапва от прочутото местно кисело мляко, традиционно сервирано заедно с глиненото гърне, но с присъщия му за благородник финес не издаваше върховното чувство на наслада, хапваше и дискретно забърсваше със салфетка мустаците си. Що бой са изяли от гувернантките децата на графове и князе, докато ги научат да се хранят така изискано, мислеха си невинните данъкоплатци. Затова сега вероятно все по-рядко се  срещат благородници, защото шамарите вече са забранени.

Графът все повече се чувстваше като на курорт и дружелюбната среда определено го караше често да забравя причината за неговото заточение в Балкана. Единствено мисълта за приближаващата среща с миловидната кметица, която така грижовно го бе обгърнала отвсякъде с тараби, изпълваше душата му с положителни емоции. Като школуван дипломат, докато споделяше своите кахъри с посетителите в кръчмата, той говореше премерено, с равен, но загадъчен тон, спестяваше подробностите за строителния хаос, които му бяха вгорчили дните и извадили живота му от равновесие. Сякаш знаеше, че всичко това е за негово добро, ще трябва да изтърпи обещаните 300 дни, което не пречеше на грънчани да си представят с какво нетърпение гостът очакваше деня, когато мотрисите пак ще задрънчат весело по коловозите, а дюкяните наоколо отново ще разтворят кепенци за прииждащи, каталясали от чакане клиенти. А като венец на този епохален градеж, под сурдинка вече се говорело, че за тържественото рязане на лентата, щяло да бъде поставена опера в чест на Граф Игнатиев. Нещо като награда за проявеното търпение. Някой по Софийско се бил сетил, че когато прокопавали Суецкия канал, специално поръчали на маестро Джузепе Верди да напише опера за откриването.

Насядалите в кръчмата невинни данъкоплатци гледаха с умиление високия гост и бяха особено горди, че от всички възможни места бе избрал да отседне точно при тях по време на принудителното му изгнание. Точно тогава, за всеобща изненада се появи Академикът. Поздрави сдържано околните. Придърпа насрещния стол от масата на Графа, видимо бе, че идваше за уговорена среща.

– Изложихме се, Николай Павлович!  – започна без всякакви излишни увертюри академик Кварталов, който се бе прочул, че ако реши, може да направи оперна постановка, ако трябва дори на остров Ливингстън за юбилейната годишнина от българската колонизация на Антарктида.

– Не може да бъде! Без опера за финала на такъв исторически строеж? – Граф Игнатиев не можеше да прикрие изненадата си.

– Натам върви работата – академик Кварталов беше до немай къде посърнал. – Не смогваме. Само за 300 дни не става. А те така са се разбързали, че като нищо ще изпреварят графика. На всичко отгоре, останахме без сценични работници. Отдадоха се на стенопис, прочуха се чак до Япония и вече ги взеха да изнасят лекции в Художествената академия.

– Разбързали са се и аз бързам да си се прибирам, нищо, че нататък ще съм без тротоари, ама не може ли поне една оперета да спретнете, за да не станем съвсем за резил?

Въпросът на Граф Игнатиев увисна във въздуха. От съседната маса се обади Кмета, който досега внимателно слушаше, заедно с останалите невинни данъкоплатци в кръчмата на славното балканско село Грънци:

– Не унивайте, господа! Суецкия канал цели десет години са го строили, а Джузепе Верди, пак не успял да си довърши поръчаната опера, та се наложило да минат с „Риголето” за откриването, вместо „Аида”.  А сега, някакви си 700 метра, за нищо и никакви 300 дни, вие цяла опера очаквате. Я, по-добре се обърнете към Сатиричния театър. Те със сигурност ще се справят…

Илюстрация: Кирил БОЖКИЛОВ


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


%d блогъра харесват това: