“Оставиш ли униформените и търговците на оръжия да ти играят комбина, някой ден ще се наложи да им купуваш свръхзвукови подводници.”

Из мемоарите на Дуайт Айзенхауер – Младши

Световно неизвестният за широката публика военен доставчик Щедър Джамбуков беше меко казано бесен. Такъв коварен номер да му извъртят! И то тъкмо когато си беше подредил кандидатурата да получи Нобелова награда за мир.

На Ясер Арафат я връчиха, та на нас ли няма да я дадат! Такава борба за мир изнесохме на плещите си, обичаше да говори за себе си в множествена форма Джамбуков, чието щедро сърце му бе създало трайни приятелства в онези кръгове, които раздаваха почестите и застилаха пътеките към светската слава. Единствено го измъчваше, че поради конфиденциалния характер на неговия благороден занаят, той оставаше в сянка и прожекторите по правило го подминаваха, дори когато му се удаваше случай да се покатери на сцената. С Нобеловата награда този проблем щеше да бъде решен окончателно.

И точно в такъв сюблимен момент Кмета отказа да купува оръжия, като взе, че обяви славното балканско село Грънци за демилитаризирана зона.

Последва невероятна шумотевица. Генералитетът се опита да вразуми Кмета и да промени налудничавото му решение, но удари на камък. Затова пък на мнозина започна да им светва, че можело все пак да се мине без генерали и оръжейни доставки, а спестените пари да отидат за далеч по-прозаични нужди, като да речем здравеопазване или образование.

Ето това най-вече го правеше бесен Щедър Джамбуков и от името на всичките си незнайни колеги, той отиде да излее яда си в славното балканско село, а всъщност да преговаря с Кмета.

–         Ние сме страшно озадачени от отказа на село Грънци да закупи бойни кораби за армията!

–         Кои “ние”, пред себе си виждам само едно лице? – попита Кмета, като се опасяваше, че разсилният по невнимание е пропуснал в общината пациент, вместо посетител.

–         Като казвам “ние” имам предвид не само себе си, а цялата наша гилдия. Всички, които полагаме дългогодишни творчески усилия да осигурим крехкото равновесие на силите по целия свят.

–         И кое му е творческото да пазиш равновесие? – направи опит Кмета да вникне в темата.

–         В разнообразието, което измисляме и предлагаме.

–         Разбирам. Разнообразен асортимент.

–         Да. Даваме възможност на всеки да защити сигурността си както намери за добре. Ето, на вас ви предложихме пет бойни кораба от най-новото поколение. Но не ви предлагаме подводници, нали? Подводниците ще ги предложим на съседите.

–         Защо така ни подминавате?

–         Щом разберете, колко са доволни съседите, сами ще си поискате, да не останете по-назад. Съседите ви от своя страна ще поискат да купят фрегати. Същото е със самолетите. Един модел за едните, друг за другите. Съревнование на паритетни начала. Докато не ви се прииска самолетоносач. Ние и самолетоносачи доставяме, ако още не сте осведомени. А имаме и всякакви хеликоптери, и танкове, и оръдия, и базуки, и картечници. Все по-нови модели. От всяка стока – най-доброто. Досега нямаме рекламации. Ето така се пази равновесието на силите и така оцелява светът в тези смутни времена!

Щедър Джамбуков така се беше увлякъл, че не забеляза как Кмета постепенно взе да се смъква от стола, докато в края на речта вече се бе свил под бюрото. За по-сигурно, да не го достигне някой заблуден снаряд от пламенната словесна канонада.

Все пак Кмета хладнокръвно успя да запази присъствие на духа и навреме натисна паник бутона. Разсилният мигом се появи, придружен от две яки момчета.

Посетителят напусна кабинета в хоризонтално положение, вежливо изнесен като персийски килим. Известно време откъм коридора още можеше да се чуе заглъхващият вопъл:

–        Спрете това безумие! Нобеловата награда за мир все някога ще попадне на точното си място…

(Този епизод нямаше късмета да попадне в книгата „Къде го село Грънци?” и остана да броди из виртуалното пространство. По-любопитните могат да проверят  тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка:Ева ШУМКОВА