Негово превъзходителство извънредният и пълномощен посланик пристъпваше като ученик пред кабинета на Кмета в общината на славното балканско село Грънци. В този час Кмета както обикновено изслушваше прошенията на своите избиратели и нищо не можеше да го откъсне от най-важния му ангажимент за деня. Затова възпитано бе помолил високия гост да почака.

Гостът обаче, вместо да забавлява секретарката, както по традиция се прави в такива случаи, беше вторачил поглед в бомбетата на лъщящите си черни обувки и това му придаваше безкрайно кахърен вид.

Преди да поиска по спешност аудиенцията, посланикът беше получил категорични инструкции от Държавния департамент. Още беше пред очите му шифрограмата, която с подходяща за случая строгост му нареждаше да употреби целия си богат арсенал от дипломатически майсторлък, за да защити интересите на великото си отечество пред невинните данъкоплатци от забутаното някъде в Балкана село със странно име Грънци.

Работата бе там, че за пореден път Съединените американски щати бяха отпаднали от Програмата за безвизови пътувания до село Грънци. Това създаваше страхотни неудобства на отвъдокеанските любители на киселото мляко и те от немай къде трябваше да се задоволяват с продукцията на всевъзможни фалшификатори. Но което бе още по-съществено – възникваше реален риск изцяло да се дискредитират благородните стратегически намерения на световната суперсила да развива международния селски туризъм.

Посланикът гледаше бомбетата на лачените си обувки и събираше смелост за срещата си с Кмета. Не можеше и не можеше да проумее, как така, едно смотано село се бе опънало на величествения Вашингтон.

–         Хей, Джон, умори ли се да ме чакаш? – прекъсна Кмета дълбокия размисъл на Негово превъзходителство. – Извинявай, че се забавих. Какво те води насам?

–         От известно време у нас постепенно се затвърждава деликатното усещане, че вашата уважаема община пропуска значителни ползи от развитието на селския туризъм  –  извънредният и пълномощен посланик, дипломат от кариерата умееше да ниже и къдри фразите като гирлянди. – Естествено, вие имате суверенното право и решавате, дали да давате, или не входни визи на нашите граждани, които така безмилостно са оставени да чакат в студените нощи на опашка за интервю пред вашето консулство. Да не говорим за унизителната практика да им вземате отпечатаци от пръстите, сякаш са закоравели престъпници, само защото смирено били поискали да похапнат на място от вашето фамозно кисело мляко в глинено гърне.

–         Чакай малко – взе думата Кмета – селският туризъм е хубаво нещо, ама тука си нямаме прерия. Цяла Америка се е втурнала да ни идва на гости в Грънци. Някои даже забравят да си тръгнат. Ако ги пуснем всички наведнъж, като стадо бизони ще ни изпотъпчат. Здрави грънци няма да останат. Това с бизоните поне си го виждал, нали? Постави се на наше място.

Негово превъзходителство, извънредният и пълномощен посланик кимаше гузно в знак на мълчаливо съгласие. На Кмета взе да му става съвестно. Ще го уволнят горкия човек! Без работа ще остане.

Хайде от мен да мине – рече помирително Кмета. – Понеже си ми симпатичен, ще направим заради теб исторически компромис. Подписваме един меморандум и великодушно ще ви включим в Програмата за безвизово пътуване до село Грънци. Това, разбира се, няма да означава, че от утре ще ни идвате ей-така без визи на гости. Но при всички случаи, имате ли добро поведение, един ден може и това да се случи. После току виж, че ви дадем и статут за най-облагодетелствана нация, но ще трябва да си го заслужите…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Ева ШУМКОВА