Как научихме самосвалите да не ни влизат по къщите

Преди доста години жителите на славното балканско село Грънци живееха като пехотинци с богат опит под артилерийски обстрел. Животът ги бе научил само по свистенето на гумите безпогрешно да познават кой ТИР ще ги навести през оградата и кой със сигурност ще ги подмине.

Поне веднъж седмично някой веселяк, зазяпал се по стопаджийките, намираше за най-уместно да паркира возилото си я в плевник, я насред някоя бахча. Точни удари бяха регистрирани поне в три курника, една кошара и дори във вратата на местния стадион по време на почивката между двете полувремена, поради което попадението по разбираеми причини нямаше как да бъде зачетено.

С присъщата си изобретателност грънчани поставяха защитни баражи, пясъчни полоси и всякакви полезни измишльотини, каквито бяха виждали да се прилагат по Формула 1. Тежкотонажните последователи на Емерсон Фитипалди обаче все намираха начин да пробият кръговата отбрана, която жителите на село Грънци така старателно бяха организирали.

Но когато поредният веселяк се озова най-безсрамно заедно със самосвала си направо в спалнята на недостъпната дотогава нова учителка, ревнивата мъжка половина на селото се почувства окончателно засегната.

Реакцията беше мигновена и ако веселякът не се беше изнесъл бегом на неутрална територия, последствията за неговата цялост щяха да бъдат непредсказуеми.

Разгневени, грънчани блокираха пътя. Барикадираха го така, че и танкова бригада не би могла да премине. От двете страни на селото се извиха опашки от изнервени тирове.

Почна се с няколко съдържателни пътни скандала, при които коренното население взе траен превес. Веселяците в крайна сметка разумно се прегрупираха и го удариха на молба. Стоката им като нищо щяла да погине. Един карал риба, друг раци, трети охлюви. Столицата от глад можела да умре, ако пътят не бъде освободен.

Славното балканско село Грънци изведнъж се оказало препъникамък за стопанския живот на цялата държава.

От София пратиха подкрепления. Запристигаха чиновници за преговори. Носеха пълни чанти с обещания. Оказа се, Европа отдавна била отпуснала сто и кусур милиона за обиколен път.

Малко търпение да го изпроектираме и вече самосвалите няма да влизат в спалните ви. Мислете за обществения интерес, опъват тънки струни чиновниците.

А защо досега поне не го изпроектирахте, щом ви е толкоз мил общественият интерес, питат насреща невинните данъкоплатци от село Грънци.

Как защо? Защото още не можем да разберем кой да го построи, много са кандидатите, отговарят чиновниците.

Обявете тогава конкурс, не се предават грънчани.

Да го обявим, но току-виж го спечелил, който не трябва, оправдават се чиновниците.

Ами кажете им на кандидатите, че дотогава няма да ядат ни риба, ни раци, ни охлюви. Да си ги превозват с дирижабли.

В спора се включи и четвъртата власт. Един умник, лауреат на ежегодната национална премия за правилна дописка, дори се изцепи, че е най-добре да бомбардират Грънци по причина на обществената целесъобразност.

Но Грънци не е Горна баня, да им отнесеш с ракета покрива и те да си подвият опашката. Грънци не случайно е славно балканско село.

Стоят грънчани пред тировете, не ги стряскат ни ругатни, ни клаксони. А още по-малко чиновници. Стоят още ден, два, три, седмица.

И досега щяха да си стоят, ако някой в София не беше казал, абе, защо не пробием тунел, да минем без това опако село? Хем за тунела повече масраф ще отиде, така всички кандидати ще останат доволни.

В село Грънци нямаха нищо против ласкавата държава на съвършения преход да ги подмине…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: http://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Борис КРЪСТЕВ – БОРО


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


%d блогъра харесват това: