Как Кмета помогна на Доктор хонорис кауза да намери петолинието

Толкова възторжена дама на бял кон никога не беше изкачвала баира към подстъпите на славното балканско село Грънци!

В слънчевия ден на късната есен, току пред прага на зимата, невинните данъкоплатци, излезли да нагледат стоката по кошарите или просто изопнали се на припек, с любопитство наблюдаваха още отдалеч приближаването на дамата. Любопитството им стремително нарасна, когато конят видимо се умори от катерене по стръмното. Тогава възторжената дама пъргаво скочи на земята, запретна полите на елегантната си рокля и с бодра крачка продължи нагоре към селото.

Явно силите ѝ бяха в излишък, защото успяваше не само да запазва равномерен ход, но и смогваше уверено да дърпа след себе си юздите на белия кон. Той покорно, безропотно, с виновно наведена глава следваше изпълнената с енергия своя спътница. Само в походката му се усещаше, че би предпочел по-равен терен, или най-малкото да спре, за да си поеме дъх. Уви, възторжената дама нямаше време за отдих.

Такава гледка не се случва всеки ден и беше достатъчна площадът пред общината на славното балканско село да се изпълни до краен предел. Даже Кмета заряза иначе неотложните си задачи, за да посрещне необичайната гостенка, която заедно с белия си кон вече минаваше през  шпалира от невинни данъкоплатци.

– Добре сте ни дошла! – с неподправена любезност поздрави той. – Някъде съм ви виждал? Вие не бяхте ли данъчен инспектор? На правилното място сте попаднали. Тук всички, както ни виждате, сме невинни данъкоплатци.

–  Добре заварила! – отвърна на поздрава възторжената дама, окрилена от внушителното множество, както ѝ бе подсказал Кмета, все невинни данъкоплатци и това допълнително я вдъхнови. Явно, че ѝ бяха слабост. Човещина!  – Няма начин да не сте ме виждали! Какво ли не съм била? Данъчен инспектор, финансов консултант, даже звънеца на парламента се е случвало да удрям, много ме бива и пари да раздавам на когото трябва. Сега обаче можете съвсем скромно да ме наричате Доктор хонорис кауза.

При тези думи на гостенката сред множеството се чуха спонтанни възгласи на възхита. Някои дори понечиха да я упътят, че поликлиниката е точно от обратната страна на площада. Кмета обаче с един жест ги накара да замълчат и чули-недочули да не се излагат.

– Доктор хонорис кауза? Като Христо Стоичков ли? – полюбопитства той.

– Не-е-е, земляци сме, но за разлика от него, мен, уви, в Пловдив не ме признаха. Затова пък софиянци ме зачетоха. И то не къде да е, а в Консерваторията! – с неприкриван възторг обясни Доктор хонорис кауза.

– Ама, вие и да пеете ли можете? – едвам се чу гласът на Кмета, удавен в нов изблик на възхита сред невинните данъкоплатци.

– Чак професионалистка не съм, но имам определени заслуги към музиката. Нали знаете, доктор хонорис кауза е титла по заслуги.

– Добре, де – продължи да пита Кмета. – Да не би да дирижирате?

– Почти познахте. Дирижирам едни пари и отпуснах нещо за музикантите. Не, че не ги заслужаваха, дори напротив, но ако не бях аз нищо нямаше да видят. Затова и ме уважиха хората. Много ме трогнаха. Цял концерт в моя чест! Много добри изпълнители. Стоплиха ми душата! Добро дело свърших. Подобаващо ми се отблагодариха хората и вече съм Доктор хонорис кауза.

– Сега ми стана ясно – заключи Кмета. – Само не можах да разбера, защо си била път по баирите чак до нашето славно село? Пък и този бял кон си повела със себе си. Не знаеш ли, че тук е само за високопроходим добитък – магарета, мулета, катъри?

– А-а-а, този кон ме чакаше пред Консерваторията и досега все неотлъчно си върви с мен. Не ми ли отива бял кон, като на Доктор хонорис кауза?

– Отива ти. Точно ти е по мярка! Все пак кажи, защо си дошла?

– Ще ти призная направо, Кмете, дойдох да питам, нещо, което по Софийско никой така и не можа да ми обясни, а вие сте известни с това, че никому не отказвате да го осветлите с отговор даже по най-заплетените въпроси.

Площадът изведнъж утихна, затаил дъх.

– Слушаме те?

– Както казах, прекрасно тържество беше, цял час концерт в моя чест, но откъм задните редици някакви момчетии все подхвърляха – излязохте от петолинието! Що колеги съм разпитвала оттогава, всички вдигат рамене и никой не можа да обясни, какво е да излезеш от петолинието. Аз, Доктор хонорис кауза ли съм излязла? Или всички заедно? Само един се намери да ме посъветва, тичай право при невинните данъкоплатци от село Грънци, те знаят всичко и няма начин да не ти разяснят.

– Ха, това ли била работата, Докторке! – широка усмивка се разля по лицето на Кмета. – Петолинието, това са пет мисловни линии, които музикантът сам си очертава в ума и излезе ли от тях, слушателите му се спукват от смях. Ако искаш мога и да ти ги нарисувам тези линии. Повтарям, за да ме разбереш – мисловни линии. Тука, в ума.

За съжаление нататък в историята има бели петна. Така и не стана ясно, дали Кмета е достатъчно убедителен, или му се наложи да рисува. Удари на чинели и бодра маршова мелодия заглушиха финала на разговора. Духовата музика на славното село Грънци се връщаше от реката, където репетираше за наближаващия Йордановден, когато имаха традиция да свирят потопени до кръста в планинския вир.

Може би заради ледената балканска вода, винаги успяваха да се задържат в петолинието…

Снимка: Тихомир ПЕТКОВ


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


%d блогъра харесват това: