“Оставиш ли униформените и търговците на оръжия да ти играят комбина, някой ден ще се наложи да им купуваш свръхзвукови подводници.”

Из мемоарите на Дуайт Айзенхауер – Младши

Генерала беше направил бляскавата си кариера някак неусетно за жителите на славното балканско село Грънци.

Сякаш вчера бъдещият предводител на местното войнство още си беше един най-обикновен пехотинец. Само по-проницателните съзираха неговите неоспорими заложби – от всички тукашни момчетии на него най се удаваше умението да марширува. Маршируваше с опиянение, а ритмичният звук от подметките видимо извайваше в душата му хармонията на неповторима музика.

За грънчани обаче тъй и си остана загадка, как първо върху пагоните изникнаха звездички, после звездичките почнаха да се уголемяват, докато един ден върху гащите на пехотинеца се появиха лампази и тогава вече всички ахнаха от почуда: то не било толкова трудно да станеш генерал!

Генерала не им даде много време да се опомнят.

Най-напред той обясни на целокупното население особеностите на стратегическата обстановка и скритите механизми на съвременното международно положение. Научил се беше да говори така както марширува – решително и категорично. Думите му се сгромолясваха като водопад от готови заключения и всякакви съмнения ставаха неуместни, а  възраженията безсмислени.

Така грънчани узнаха, че стратегическата обстановка е наситена с глобално напрежение и само постоянна бдителност, пълна мобилизация на ресурсите,  съчетани с висока бойна готовност могат да опазят териториалния интегритет на село Грънци. А за финал научиха вълшебната формула, известна като патриотичния императив на бюджетните разходи, че народ, който не можел да изхрани войската си, после хранел чужда армия.

След убедителното подгряване на местната общественост, Генерала отиде направо при Кмета.

Кмета го прие с цялото уважение, което изпитваше към пагона. Генерала си бе наумил да започне направо със сакралното умозаключение, дало хляб на цели поколения артелчици и интенданти:

–         Народ, който не може да изхрани армията си…

–         Достатъчно – прекъсна го Кмета, – давай по същество!

По същество означаваше, че Кмета трябва да одобри закупуването на пет бойни кораба. Нямало да струват много скъпо, можели да излязат и по-малко от милиард, ако не се смята барутът за оръдията.

–         Кораби?!? – подскочи Кмета. – Та ние нямаме море! Какви кораби ти се привиждат?

Генерала видимо се зарадва. Повече се опасяваше, ако го попитат за милиарда. За морето си беше наизустил обясненията.

–         Море нямаме, но съгласно модерната стратегия, ще защищаваме село Грънци далеч от нашата територия.

–         Чакай малко, ти не беше ли пехотинец?

–         Бях, ама минах към морската пехота.

–         И кой ти ги продава тези кораби?

–         Едни много свестни момчета. Да знаеш само колко кораби са продали досега. И няма един да е потънал.

–         Ами, ако никой не иска да ни напада, тогава какво ще ги правим твоите кораби?

–         Ще ловим с тях контрабандисти.

–         Няколко моторници няма ли да свършат работа?

–         Ще свършат, но всички ще разберат, колко сме несериозни.

–         После да не пожелаеш изтребители?

–         Та как иначе без изтребители!

–         А по една перка на гърба на всеки пехотинец, не искаш ли?

Генерала, чието чувство за хумор отдавна бе минало в запаса, в първия момент помисли, че го изпитват за новостите във военната техниката, но бързо се окопити.

–         Щом трябва, въпрос на бюджет, вие гласувате, ние купуваме.

–         Знаеш ли, по-евтино ще излиза да обявим село Грънци за демилитаризирана зона. Считай, че сме го решили.

–         А какво ще стане с мен? – попита Генерала, смутен от неочаквания обрат.

Теб те разжалвам. И за да разбереш, че съм приятел, ще ти дам да командваш гвардейската рота. Ако не искаш, село Грънци спокойно може да мине и без почетен караул…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Васил ТАНЕВ