Как в село Грънци научиха наглеците да не пощипват банките – Трето действие

Блогът на Драгомир Драганов

(Рок-оперета в три действия, пролог и кратък епилог)

 

„Ако някой си мисли, че един политик има по-малки възможности от един банкер, значи не е в час.”

Ахм. д’Оган

 

Трето действие

Музеят на назиданието

 

Така и не станало ясно, никой не можал да потвърди със сигурност, кой е подшушнал на невинните данъкоплатци в славното балканско село Грънци, че Банката била изтърбушена. Новината бързо обиколила даже околните махали.  Ако някой искал повече сведения, да се обърнел направо  към Строителите на съвременна България, които в този момент давали консултации през вентилационните отвори на трезора.

Кипнала им кръвта на невинните данъкоплатци, когато научили как са ги изиграли наглеците. Нахлули в Банката, слезли в подземието, поговорили си на висок стил със Строителите. За по-аргументирано похлопвали ритмично с тоягите си, така че не се намерили смелчаци да се усъмнят в искреността на чувствата и най-вече на намеренията им.

Онези отвътре поначало не били особено изявени куражлии, когато работата опирала до преки диалози с представителите на коренното местно население. Свикнали били такива дискусии да си ги водят  пред камера, от трибуна или за най-сигурно, когато това се налагало – зад шлемовете и щитовете на жандармерията. За беда обаче този път жандармерията нещо се разсейвала, сигурно и тя като банкова охрана при обир била отишла вкупом по-малка нужда.

Какво да сторят онези отвътре, ударили го на молба, всичко щели да оправят, само да ги измъкнат оттук. Предстояло Ножицата пак да става премиер, а той знаел как да се справя в такива критични ситуации и нямало начин да не оправи нещата. Толкова пъти го бил правил! Ето и тунел си имали вече, и метро щял да им пусне, и къщята им да санира за без пари.

Ей, това „за без пари” преляло чашата на търпението. Що за наглост! Първо те обират, поделят си плячката по правилата на тяхната си пазарна конституция, а после ти подхвърлят огризки. Не, благодарим за предложението! Ние къщите си можем и сами да ги оправим, но първо вас ще санираме, рекли грънчани на наглеците, заклещени в трезора.

Наглеците веднага си представили, че ще ги подложат на дезинфекция. Безплатно. А можело и по програмата за развитие на селския туризъм. Това, последното го казали на глас и тогава един невинен данъкоплатец се плеснал по челото – ами, точно така, станалото станало, що да не изкараме и ние някой лев от издънката на местната банкова система? Не след дълго измислили как.

Направили от трезора музей с живи експонати. Поставили широки прозорци за наблюдение, пробили отвор, откъдето да подават вътре храна и вода, кофи и метли. Сами трябвало да си чистят, как да е, научили се. Устроили ги и с душове. Изобщо, създали им комфорт. Някой казал, че това е по-скоро зоопарк. Друг си спомнил, че бил виждал по света някакъв голям аквариум, където публиката гледала през стъкло акулите. Трети попитал, защо направо не го обявим за затвор, но мнозинството било против подобни антихуманни названия. Все пак вътре били в целокупното си великолепие Строителите на съвременна България!

Затова новата придобивка я нарекли Музей на назиданието.

И работата потръгнала. Музеят станал за чудо и приказ. Разхождат се зяпачите пред витрините, кеф им витрина с президенти, с премиери, кеф им витрина с министри. Веднъж в месеца президентите правят Консултативен съвет. А всеки четвъртък премиерите събират министрите на заседание и тогава става особено интересно. Занимават си се хората по специалността. И което е още по-важно – надеждно изолирани, та нямало как някоя беля да направят навън. Белите, както били свикнали продължавали да си ги правят вътре, при тях си. После сами си ги почиствали, нали затова им дали кофи и метли. И вентилация си имало. Навън никому нищо лошо повече не могли да сторят. Само радвали зяпачите, които с въздишка си спомняли, че някога бабите им гледали същите циркове по телевизора. Но тогава по обясними причини съвсем не е било така безопасно за зрителите.

Щом станало дума за бабите, редно е да се спомене, че особен интерес сред по-възрастните посетители предизвиквала клетката на социалния министър. В нея той лично демонстрирал как се оцелява със 163 лева на месец. Странно, но когато впоследствие зяпачите споделяли впечатления помежду си, винаги уточнявали кой кога е видял министъра, в началото, в средата или в края на месеца. Всеки бил убеден, че останалите са жертва на оптическа измама, толкова различни били впечатленията, а уж социалният министър си бил същия, като онзи от началото на месеца. Но това е история, която трябвало да се разказва отделно.

Не по-малко интересни чудесии ставали в клетката на депутатите. Тя била устроена като въртящата се сцена на Метрополитен опера. Веднъж живите експонати с усърдие гласували в храма на демокрацията. Е, от време се поскарвали, даже се случвало и да се посбиват, в крайна сметка успявали да останат на нивото на своите отговорности. После сцената се завъртала и показвала живота зад кулисите. Най-неочаквано публиката забелязвала, че точно тези, които допреди малко са се наричали с ласкави имена от флората и предимно от фауната, раздавали са си шамари, юмруци и ритници по кокалчетата, изведнъж се оказва, че могат да пият кафе с коняк, да си пушат пурите заедно в сладки приказки и от време да си разменят папки с леко намигване и загадъчна усмивка, а за финал – приятелско ръкостискане, последвано от братска прегръдка. Истинска идилия! После сцената пак се завъртала и събитията се връщали към строго професионалните дейности.

С нескриван интерес се ползвали клетките на независимата съдебна система, която била разделена на две – едната за особено независими съдии, другата за особено независимите прокурори, адвокати при първо посещение не се забелязвали; в клетката на независимите медии било пълно само с независими репортерки, с независими дописници и независими главни редактори, на които джобовете за всеки случай били зашити; независимите банки били представени само от лауреати на годишния приз, раздаван от Свети Никола, но странно защо всички си държали ръцете отзад, като да са завързани, или, за да не се изкушават от чужди портфейли.

Като на особено самобитен, уникален даже експонат, на Ножицата му отредили самостоятелна секция. Зад гърба му огромна библиотека. Всичките й рафтове празни. Единствено в средата грижливо била поставена една единствена книга. Отдалеч заглавието не се виждало. Но вие и без да се вглеждате познахте. Нямало начин вече да не е била прочетена. Защото обитателят предимно прекарвал времето си с ножици в ръка и реже ли, реже лентички, които впоследствие внимателно сгъвал и още по-внимателно пъхал в джобовете си за радост на зяпачите. То си било цял спектакъл! Самите зяпачи примирали от умиление докато наблюдават тренировката, чували се аплодисменти. Някои даже се просълзявали.

Разчуло се, бързо се разнесла славата на Музея. Надошли тълпи от посетители. Даже от чужбина! Зяпали, цъкали с език и си викали, що и при нас не направим същия музей? Хванете като нас тоягите, гледайте да са по-дебели и вие ще си имате същия музей, отговаряли им поучително, с нескривана гордост грънчани. Като начало пришълците почнали само да пращат в село Грънци собствени експонати да постоят за обмяна на опит и привикване към средата. Пращали предимно експонати, които поради бързането все още липсвали в тукашната колекция.,

Първо им пратили Мафиот. Той дошъл със своите адвокати. Настанили го. В неразборията приютили и адвокатите. Те се опитали да възразят, но било  вече късно. Мафиотът нямал нищо против, дори останал доволен. Музей, музей, ама знае ли човек за какво може да му потрябват адвокати? Хубаво е да си ги имаш винаги под ръка.

Може би по същата логика и Олигархът довтасъл с цяла свита юридически консултанти. Само Футболният съюз пристигнал без адвокати. Съвсем разумно! Когато си имаш съдии, защо са ти адвокати?

 

Епилог

 

Всичко си вървяло добре, но появили се обаче транспортни проблеми. Славното балканско село Грънци малко, а напливът от посетители расте ли расте. Сетили се тогава, че имат почти готово метро, оставало само да облицоват тунела, да наредят плочки по пероните, да положат релсите и да го пуснат да вози пътниците към най-популярната менажерия в съвременното музейно дело.

Не след дълго, поради сериозния наплив на посетители от чужбина в другия край на метрото изникнало международно летище. Наистина, поради пресечения балкански релеф, там кацали само пилоти, добили сериозен летателен опит из Андите и Хималаите, така пътниците се чувствали в сигурни ръце.

Кръстили аерогарата „Любезна”, така и я записали в авиационните регистри.  Залата за пътници, по-известна вече като„Терминал 3”, имала една характерна особеност, с която се отличавала от всички терминали по света – обслужвала само пристигащите. Даже билет за връщане не можеш да си купиш, какво остава да яхнеш самолет и да се изнесеш по света с еднопосочен билет където ти видят очите. За тази цел долу в полето по Софийско си имало други терминали.

Защо така се получило? Обяснението било от просто по-просто – самата практика показала, че никой не искал да се връща обратно. Светът започвал да му изглежда друг на пътника, веднъж кацнал в зоната свободна от лоши кредити, както все по-често взели да наричат по-добрата България, съсредоточена в славното балканско село Грънци. Където наглеците са прибрани на сигурно място в музея…

И метрото, и аерогара „Любезна”, както може да се предположи станали като за изложба. Преди тържественото откриване се сетили, че могат да дадат един ден отпуска на най-добрия майстор по рязането на ленти. Но, да видиш ти чудо! Не могат да го измъкнат през отвора, откъдето подават храната и водата. Занемарил бил спортуването и наедрял човекът. Жалко! Друг едва ли би се справил така виртуозно с ножиците

Метро и аерогара тъй си и заработили, без да им прережат лентата. Срамна работа!

(Краят така и си останал отворен…)

Снимка: Васил Танев



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


%d блогъра харесват това: